Изглежда лесно да срещнеш такъв художник. Сякаш е достатъчно да обикаляш улиците, които се превръщат в ателиета за аутсайдери в малките часове. Разминавам се с две раздърпани котки в летни рокли през декември, докато търся отпечатъци, но не намирам счупен телевизор или плъх с високо вдигната табела „Добре дошли в Ада!”, нито сърцевиден балон или бездомен ангел, който пуши в опикан ъгъл. Нито петно от Банкси в подвеждащите пресечки на Сохо. Някъде тук полицаи в униформи са се целували с език, а по-късно е намерена мъртва телефонна кабина. Следите са почистени и вървя през набързо надраскани тунели, край ролетни щори и перила с незавършени надписи, завъртулки, образуващи завъртулки, и монохромни подписи под празни опушени тухли. Стилизираните подписи са най-разпространените графити и точно поради тази причина могат да бъдат подминати съвсем спокойно, въпреки че са също толкова рискови, колкото някои от по-мащабните изпълнения на Банкси.
За да рисуваш по стените в Сохо, в старата част на Лондон въобще, трябва да се движиш безшумно и предпазливо. Ако те хванат, глобата е между трудно изплатимите 8–20 хиляди паунда. Графитите се тълкуват от закона като вандализъм и бързината на изпълнението е изключително важна. Това означава още, че да засечеш истински графити художник в действие е като да присъстваш на езотеричен ритуал. Тайното отпечатване върху стените е задължително, за да бъде изпълнено докрай, въпреки че изображението се появява на избраното място, само за да докаже фантомната възможност да стане част от него. Стените се почистват от декадентското, по определение на администрацията, изкуство и естетическите качества на графитите, притежаващи такива, не се обсъждат. Разбира се, ако собствениците на сградата не изпреварят чистачите и не боядисат фасадата веднага (или по изключение не пожелаят да запазят образеца за „декадентско изкуство”). В случай че графитите се задържат, с времето изображенията ще се излющват, напукват или просто ще се срутят със стените заради планирани нови. Никой не поддържа и реставрира рисунки, които не са в рамки, и стенописи извън църкви, катедрали и археологически разкопки. Въпреки античния си произход и съответно дълга история, това изкуство създава илюзията, че е твърде ново, за да бъде съхранявано. Декларативни, анархистични, протестни и в сегашно време, графитите са един от знаците на контракултурата. Понякога точно най-добрите от тях са краткотрайни като привидения в наблюдаваната от множество камери и очи първа зона на Лондон. Същевременно съществуват легални графити като тези на South Bank, но позволението за рисуване поставя нови ограничения, защото кой би разрешил подигравките с актуални политическите решения и символи на кралската институция, както прави Банкси.
Тези подробности са някои от причините той да не влиза в кадър, освен пред камерата на близък приятел като фотографа Стив Лазаридис. Но дори когато влиза, Банкси не се вижда. Дегизиран и неразпознаваем, той остава анонимен, разфокусиран, зад гумена маска на маймуна, в гръб или като закачалка, на която висят палто, шапка и брада. Да се криеш, когато всички търсят публичност, може да е добра стратегия, признак за необщителност или неприязън към медиите, но и необходимо условие да продължаваш да рисуваш необезпокояван по улиците. А и разкриването на самоличността му сякаш би отнело от присъствието му и легендите, към които публиката се привързва.
Според официалната информация, Банкси е роден през 1974 г. и родителите му все още мислят, че е художник „на закрито” и декоратор, както казва той самият в интервю за „Гардиън” пред Саймън Хатънстоун. За да го опише, журналистът използва объркващи визуални сравнения с актьора Джими Нейл и рапъра от Бирмингам Майк Скинър едновременно, и твърди, че Банкси носи сребърни вериги, сребърна обеца и сребърен зъб. (Дали е извадил отличителния белег след публикацията?)
„Не, Банкси е компания от петнайсет–двайсет художници“, казва ми друг графити художник, когато излизаме да пушим пред един клуб срещу няколко скучни графита между прозорците на още по-скучна къща, и продължава с уточнението, че все пак Банкси е централната фигура. „Той изработва отпечатъците, но не винаги участва в поставянето им. Някои от компанията заемат постове в района около набелязаната стена и сигнализират за полицаи и случайни свидетели.“
Аз: Можеш ли да го опишеш?
Е: Бял, висок, рус, тъмнорус, около един и деветдесет, с брада...
Аз: А има ли сребърен зъб?
Е: Не знам.
Аз: Ти виждал ли си го всъщност?
Е: Не – смее се. – А ти?
Трудно е да се предположи колко са били пресрещнати от негови графити, картини, надписи, скулптури и инсталации; колко са настъпили без да забележат малката червена пътечка, която отвежда до нарисувана върху стена дупка. Пред входа стоят два тържествени плъха с папионки, готови да посрещнат официалните гости. Плъховете са важен екземпляр от ъндърграунд речника на Банкси, който допреди пет години е бил толкова популярен, колкото и латинското наименование на бръшляна. Административната цензура, наложена на графитите изобщо, прави намирането на произведенията му на живо почти невъзможно.
Банкси получава интензивен курс по заличаване, когато започва да рисува на 14. Сестра му изхвърля негови рисунки, защото „никога няма да бъдат окачени в Лувъра”. Да, никога преди 2004 г., когато прави версията си на Мона Лиза част от колекцията на Лувъра. На мястото на оригиналното ѝ лице се усмихва хипи-слънце, а някои посетители не откриват новото изображение, защото и галериите са част от туризма, както казва той самият. Един от първите му образи на Мона Лиза, с ракетомет (2001 г.), е забелязан от неизвестен автор и трансформиран в Осама бин Ладен. Историята напомня разказа „Графити” на Кортасар, въпреки че там естетическото съревнование е продължително любовно обяснение, а противопоставянето на реда започва от признанието за скука и липсата на цветност: „Само веднъж написа с черен тебешир: „Мен също ме боли”. Не минаха и два часа, и този път полицията лично се зае да изчисти надписа.” Също както в разказа на Кортасар, графитите на Банкси престояват обикновено два-три дни, особено ако си играят с органите на реда на централни места. Затова е учудващо, че малко преди ъгъла на Regents Park Road и Chalk Farm в Камдън Таун, камериерката, нарисувана от него през 2006 г., е останала невредима и все още почиства тротоара. Дори стената-бяла завеса изглежда освежена.
Всъщност Банкси става световноизвестен с акции подобни на тази в Лувъра. За МоМА, Метрополитън Мюзиъм, Тейт Модърн и Британския музей, той преобразява картини на художници от Ренесанса до постимресионизма, а в извънмузейните си реплики разширява диапазона до Анди Уорхол. Платната, изложени нелегално, са с малки размери и частично мимикрирали, за да не бъдат забелязани веднага. Запазва цветовете и основната композиция на оригинала, като същевременно я унищожава с детайли, които естетизират съвременни политически и екологични проблеми, коментират западния модел, религиозния фанатизъм, консуматорския тремор или показват среден пръст на пуританите и капитализма, белите им яки и лицемерни парадигми. Под моста на Моне потъват пазарски колички и конусовиден пътен знак сред водните лилии. Слънчогледите са увехнали предварително край бензиностанцията. Младенецът, седнал в Мадоната, е омотан с динамитен колан и часовникът отброява времето до благословията му, за която е разтворил ръце. Нощните птици от картината на Едуард Хопър се извръщат обезпокоени от гол до кръста мъж (националист; скучаещ алкохолик; квартален Херострат в панталони с десена на знамето на Обединеното кралство?), разритал пластмасови столове пред бара и току-що счупил витрината му.
В МоМА Банкси окача портрет на консерва с доматена супа от TESCO (най-голямата верига супермаркети в Великобритания и трета в света), която се задържа шест дни, преди някой да я забележи и свали. Иронична рамка на глобалния пазар и култа към потреблението, или подигравка с мейнстрийма? Може би и двете. След като се е прередил, Банкси се смесва с посетителите и документира акцията си чрез снимки и видео. В следващите часове се разхожда в близост до експоната, за да разбере кога ще го махнат или търпеливо се връща всеки ден, за да провери наличността му. Така бръмбарът от американски произход с псевдолатинското сложно наименование Витхус Орагаинстус (Withus Oragainstus), престоява в Музея на естествената история в Ню Йорк цели дванадесет дни. Видът е остроумен хибрид между бръмбар и военен самолет с маскировачна хитинова обвивка и крайници–ракети. Добра продължителност от осем дни има и изложения в Британския музей скален къс с пиктограма на човек, преследващ пазарска количка, и прободен от стрели бизон в горната лява част на камъка. Под находката описанието гарантира, че „този чудесно запазен пример за примитивно изкуство датира от посткататонната ера”. Авторството принадлежи на Банксимус Максимус (Banksymus Maximus), но не е известно почти нищо друго за него, освен че рисува пиктограми с черен маркер.
Журналистите не се примиряват с липсващите факти. Натъкват се на колегата си Фъргюс Колвил от Бристол, който твърди че познава художника и нахвърля незначителни подробности като тези, че Банкси е „обикновен и мършав” и не е от Бристол, както повечето предполагат дотогава, а от Йети (малък град близо да Бристол). Колвил твърди, че истинското име на Банкси е Робърт Банкс, но по-късно изровената информацията, че Банкси няма образование, изглежда недостоверна, доколкото не му личи, така както на други не им личи, че имат. По този въпрос, Банксимус Максимус е написал два реда в най-новия си албум: „Всички художници са готови да страдат за работата си. Но защо толкова малко са готови да се научат да рисуват?”
Фотографиите, подредени в албуми, са единственият начин да запази графитите. Или по-точно спомена за тях. Но албумите са и т.нар. „черни книги", които органите на реда могат да използват като доказателство за предишни нарушения, в случай че го хванат. От корицата на последния засега „Стена и мир”, маскираният протестиращ, който се засилва да хвърли букет цветя, отпраща към антивоенните лозунги на хипитата и толстоизма. Банкси не е наивен проповедник, дори когато рисува в розово, вдигнато от балони дете, сърца и пухкави облачета. Той сякаш проверява достоверността на невинността, валидността ѝ, и иронизира чрез нея западната демокрация и милитаризма — момиченце прегърнало снаряд, военни хеликоптери с розови панделки; смъртта като весело хипи; дете с противогаз и увехнали цветя или стиснало щастливо сладолед със запален фитил, вместо шоколадова пуричка.
За да интерпретира разпространения модел на доволно от покупките си общество (и рожденото му място), Банкси колажира символи на глобалния пазар и инфантилния оптимизъм, като противопоставя клоуна на МакДоналдс и Мики Маус на вика на изгорялото от напалм момиче, запомнено чрез фотографията на „Ник“ Ут. Отношението му към Големите е недвусмислено, но за всеки случай оставя върху стените познатото графично изображение на анархистите и приписва авторството му на кралски гвардейци (с огромните задушни шапки от истинска мечешка кожа), пред които туристите обичат да се снимат. Ако имат късмет, последните биха могли да позират до пикаещ върху стената гвардеец, до гвардеец, рисуващ знака за анархия, или някой, изписващ конюктурното ”Бог да пази кралицата”. Образите им изглеждат реални с trompe-l'oeil техниката, която Банкси използва за фигурите в цял ръст.
Подчинеността (на визуалното) и регулацията на наблюдаваните са окарикатурени в серия рисунки, проследяващи изработването на Паметник на камерите — нов идол, който хората изсичат и издигат, след което му се кланят. Алюзия и към Оруел, чиято фигура на Големия брат е използвана от хипитата, когато говорят за държавната политика и корпорациите, разпознати като обществени врагове, които контракултурата трябва да посочи. Но понякога съпреживяването и добрите идеи могат да те направят противник.
„Възрастен мъж: Ти рисуваш стената, ти я правиш да изглежда красива...
Банкси: Благодаря.
Мъжът: Ние не искаме тя да бъде красива, ние мразим тази стена. Върви си вкъщи.“*
Диалогът се състои след като Банкси рисува на Западния бряг, разделящ Израел и Палестина. Стената е „разбита” от палестинската страна, тъй като е изградена по решение на израелското правителство. Образите напомнят интелектуалните решения на Магрит и неговата La Grande Famille. При последните си действия през декември върху същата стена, Банкси „пуска” гълъба с маслинова клонка срещу наблюдателната кула на израелската армия. Поради избраното опасно място, свидетелството за новия живот е застрашено и с това се поставя под въпрос откриването му. Затова Банкси облича гълъба в бронежилетка, върху която е маркирано мястото на сърцето, както би било видяно през снайперистки окуляр и с тази интерпретация размножава изпитанията и провокациите вместо гълъбите.
Темата за властта и контрола е поставяна многократно и чрез подривни плъхове и зомбирани маймуни с табели през раменете. Евентуалните им лабораторни номера са заместени със следното повтарящо се съобщение: Laugh now, but one day we`ll be in charge. В „Стена и мир” e архивиран и личният му протест като природозащитник чрез иронични бележки и апели за помощ в различни зоологически градини; пърформанса „Хик Хоп“ (Hick Hop), при който изрисува истински крави, овце и свине; постер за „Грийнпийс“ срещу обезлесяването и снимки на изработени от него предупредителни табели за крокодили и опашки на акули, които инсталира в иначе спокойните езера на лондонските паркове и градини.
Дали Банкси — същият, който се придържа към уличната култура и пише „Разрушете капитализма” — е доволен от богатите си клиенти? Може ли да се приеме като пукнатина в концепцията му фактът, че от година и половина насам той е едно от най-атрактивните предложения в аукционните листи на Sotheby's и достъпът до него се осъществява през агента му – фотографа Стив Лазаридис и JBPR. Популярната дефиниция „анархистът е материалист” би съдействала на девизионерите. Втората важна и по-съществена причина е, че във Великобритания функционира истински пазар за изкуство, на който Банкси се учудва. „Кой купува този боклук?”, казва относно продадените си платна.
Влизането на графити художник в рамки, от вътрешната страна на стените, и то на толкова високи цени, е истински феномен. Американското представяне на Банкси през септември 2006 г. в Лос Анджелис привлича повече от 30 000 посетители, а след като Анджелина Джоли и Брад Пит купуват негови произведения на стойност 400 000 паунда, таблоидите би трябвало да са направили името му популярно дори и сред онези, които си представят света като хипермаркет, от който излизаш с полуотворен от множество пликове багажник и спаднали гуми, и обикновено не се интересуват от нещо, което не се движи.
Последвалите лондонски събития поставят в конкуренция ценителите на съвременно изкуство. През октомври, на аукцион в Bonham`s, са продадени – хм, – банкноти изработени от Банкси. Първоначалната им цена между 5 000 и 7 000 паунда се качва до неочакваната 24 000 паунда. Естествено, при положение че образът на обичаната принцеса Даяна отнема резервираното за кралица Елизабет Втора място върху банкнотите от десет паунда (отпечатани от Bank of Banksy). По същото време Sotheby's приключва на 322 900 паунда за „Грубият господар”. Картината изобразява джентълмен, който показва среден пръст и е реплика на картина на британския художник Томас Бийч.
Корицата на седмия албум на алтернативните рокаджии BLUR, изработена от Банкси през 2003 г., е продадена на търг за 75 000 паунда миналата година. През февруари, отново миналата година, Bombing Middle England (изобразява английски пенсионери, които играят боулинг с бомби) надминава аукционните му постижения с 102 000 паунда и дава възможност на „Космическо момиче с птица” да достигне до 288 хил. паунда след многократно наддаване в Bonham`s. Истински куриоз за всички, които коментират графитите с „виж какво са направили стената”, е, че собствениците на къща с рисунки и отпечатъци на Банкси в Бристол отказаха да подпишат договор, след като разбраха, че всички кандидати биха ги изтрили. Последното им решение е да я продадат през галерия и може би графитите му ще струват повече от сградата, върху която се намират.
* Диалогът и останалите тук цитирани думи на Банкси са от албума му „Стена и мир“ (Vintage Publishing, 2006)
Красимира Джисова
[първа публикация в сп. „Алтера”, 2008]
насред времето се реализира с подкрепата на Столична община,
по инициативата „Солидарност в културата”